... до пролетта са два сезона, два! – 
и, щом замръзне селската рекичка, 
ще цепим с дядо в дворчето дърва 
и ще ги мъкнем с кривата количка,

в постланата с рогозки одая 
ще ги редим под печката със баба, 
ще втасва пак тестото без мая 
и пак ще се прекръстя върху хляба,

с дъха на джоджен, чубрика и ким,
от огъня – додето къкри боба, 
над къщицата ще се вие дим 
от ранна утрин чак до късна доба,

и друмник ли ни спре – немил-недраг,
ще пийне с дядо винце от котлето, 
връз мене Шаро – лавне ли по мрак, 
ще го прегърна, кучето проклето! –

и с дюли две от вехтия комод 
ще тръгна пак по своите пътеки.
И ще се моля – българският род 
да бъде – нине, присно и вовеки!