... някой ден ще тръгна към теб 
през парцаливите савани на дъжда, 
обожавам жълтите му дрипи, помъкнали тарги сахарски пясък – 
кой, ако не небето, работи на ангария 
по Закона за придвижване на континентите? – 
нашето приближаване е неизбежно – 
и Пангея не е делириум тременс на пияни поети, 
представи си как ще пиша името ти 
с показалец по капака на моя грохнал форд, 
или просто ще татуирам лицето ти върху скосената капандура 
на моя, летящ из Дифузните мъглявини, таван, 
сигурно пролетта още няма да си вярва, че е пристигнала, 
когато дойда при теб, а аз ще ти кажа виж, мила, 
хлорофилите на листата са по-срамежливи
от диханията на голите ти гърди...