Всеки мъж си измисля някоя жена. Причаква я в съня си и се опитва да й каже всичко онова, което никога не е изричал буден. Когато обаче „всички пътища са затрупани. Има само един – за отвъд.” Жената, която си измисля всеки мъж, е точно онази, която никога няма да го обвини, че вместо да донесе вкъщи пари, вместо да напълни хладилника и да й купи мечтаното кожено палто, тихо ще запали цигара, ще издиша печално дима и дрезгаво ще изхрипти:

 

„Светът отдавна спря да ме тревожи.

Към теб. Към теб душата ми лети...

Защо не си поискаш нещо Божие?

Например – ключ от райските врати?”

 

Аз не съм измислената жена на Валери Станков. Но имам едно убийствено преимущество – след жена му чета новите му стихове преди те да се залепят едно за друго в поредната стихосбирка. „Автопортрет със светкавици” получих по елекронната си поща и новата книга на Валери първо ме зешемети, после успя да ме разплаче, а накрая ме разгневи. Малко по-късно видях корицата на стихосбирката и тогава прозрях защо новите стихове на Валери Станков ме пращаха от единия полюс на другия – поразен от светкавиците, той самият се бе превърнал в светкавица.

 

Ако някой изстискан от емоция литературен критик, затънал в книжния измислен свят на собствения си живот, прочете новата книга на Валери Станков, ще рече, че това е изцяло любовна лирика. Аз не съм литературен критик и никога няма да бъда. „Автопортрет със светкавици” е посланието на един мъж, който нахълтва в дрипавите ни сънища и ние нямаме никакви механизми, за да го спрем. Просто го оставяме да се насити да ни гледа, да ни целуне и тогава да си иде. А Валери Станков няма как да го прогониш – просто не се получава.

 

„Неукротим. Опасно луд. И сам.

Сирак на светлината. Син на мрака.

Дали ще видиш в тъмното – не знам –

бездънните очи на единака?”

 

Ние всички живеем в едно извратено време. Зазидали сме ранимите си души и се носим по улиците на най-византийския град, който познавам. И събраните тук шепа люде, които не се срамуват да кажат, че вместо каталози на „Мерцедес” „S”-класа четат поезия, си мислим, че познаваме поета Валери Станков . С какво ново ще ни изненада? С нов копнеж по нова любов? С нов прочит на древната любовна песен? С леещи се метафори като малцово уиски в късен дъждовен следобед? С радост? С печал? С гняв?

 

„Аз съм необходимият луд,

без когото светът ще е лудница.”

 

„Автопортрет със светкавици” излиза на бял свят в отрязъка от време от вселената, когато Валери Станков става на 50 години.

 

„ ... ей ме на! –

Прехвърлила пространствата космическа маймуна,

един мутант – безмозъчен глупак,

когото ти така и не целуна –

с развят перчем –

и се ветрее бялата ми риза –

то тъй и тъй ще се умира,

поне да бъде в полет из Всемира.”

 

„Някой ден ще си тръгне горчивият мъж.

Ужасният мъж ще си тръгне”.

Ще останат след него едни скъсани дънки,

два чифта чорапи,

заровете за табла,

недопитата бутилка с бира...”

 

В същото време в тази държава, обсебена от бездарни подобия на човеци, трескаво ще бързат да покорят поредната сделка, ще броят със запотени пръсти тлъстите пачки, наречени далавера, ще крещят от трибуни и площади, че си дават кръвта за България, ще гласуват в културни комисии пари за създаването на поредното литературно безумие и ще си връщат 30% в джобовете ресто от „благодеянието”, ще крадат, ще лъжат, ще мамят, ще убиват ежечасно, ежеминутно, ежесекундно вярата ни, надеждата ни, че е имало смисъл да сме тук, че и за нас е имало смисъл... Същите тези „нови” и „успели” българи ще се кичат с награди, ще си ги измислят, ще си ги раздават, ще си ги печелят и ще си ръкопляскат, защото за да компенсираш липсата на талант, се иска огромна доза мерзост. И животът ще продължава. И животът все повече ще ни приближава до Европейския съюз. И скандално, но остро като кинжал прозрение ще ни докара до лудост – дали пък наемният убиец не е по-честен от поредния ни управник?!

 

„Господи, човек на какво да се радва?

На това, че „ ...и добре да живее, умира”?

 

Този надпис е толкова тъп.

Друго искам да пише отгоре ми.

Например –

 

писах стихове

и сънувах понякога кораби.”

 

Точно затова „Автопортрет със светкавици” трябва да бъде прочетена. Тя е нещо повече от любовна стихосбирка. Тя е нещо повече от онова писмо, което сме чакали цял живот и никога не сме получили. Тя може би е един вулкан, който „преглъща свойта обич”, но може и да е „разжарена кал със страшна сила свлича се в душата ми”. Всичко може да е. Валери Станков.

 

Ако си купите „Автопортрет със светкавици” няма да направите инвестиция от типа да кажете, че ето, точно вие сте купили точно стихосбирката, която печели литературната награда „Варна”, например. По случай издаването на тази книга няма да има тържествени юбилеи и нито кметът, нито местните квадратни велможи ще се напънат да прочетат и стих, дарявайки букети от по сто евро единия. Никой от тях няма да спре. За миг. Защото те летят със страшна сила по нанадолнището на собствената си низост и никога няма да разберат простичкия вопъл:

 

„Купете си един автопортрет.

Рисунка с въглен.

Умира ли поет,

в небето ангелите бият барабани.”

 

Понякога в този ни отреден живот нещата просто се случват. И никога не са случайни. Да се докоснеш до „Автопортрет със светкавици” на Валери Станков е белег, който не се вижда с просто око. Но пък, когато всички ние се явим Отвъд, този белег ще свети. Защото поезията е Божи знак.

Написан от ръката на Валери Станков.

Веселина Томова

Написано с толкова обич!

Да, Илиана, Веселина е вулкан от обич!
Благодаря.

За разлика от други, които са вулкани от омраза.
Ето ти жив пример, един коментар на блогър, който е красноречиво доказателство за простащина:

09.05 21:53 - Тревичка,
от: rosiela За постинг: МНОГО ПРОСТА ПЕСЕН
хайде с утрешното кафе да напишеш някое простостишие и да ти сложа един минус, пък ти после сам да си поговориш с никовете като психарите, а аз ще те чета за настроение.
Одобри | Изтрий

Пожелавам ти успешен и обичлив ден!
Чу

Аз не мога да обясня така пространно какво чувствам, когато те чета, чичовото, както го е направила тази лъчезарна дама, но не се тревожи от квалификациите на нейния антипод. Преди ден-два на лични ме нарече "мръсник". Все едно този, който храчи по тротоара или повръща сред тълпата след препиване и преяждане, да обвинява в невъзпитание околните. Интересно какво определение ще даде съдията за поведението на литературното явление Росиела Едикояси.
Боже, колко е просто да подвие опашка и се прави на велика сред себеподобните!
Къде може да се намери „Автопортрет със светкавици”? Ако е библиографска рядкост, защо не я преиздадеш?
Чичо ти Пиер

е сега какво да ти река, велик си :))))))))))))))))))))

защо се връзваш, че и публикуваш злобни коментари, остави тези хора да се давят в собствената си злъч

който има подобни рецензии, да ги публикува, ама не от някаква библиотека но ученика, поръчани да повдигнат самочувствието, а действителни, истински.

прелъстен и изоставен, без да му се е случвало нито едно нито другото:)

За преиздаване ще мислят тримата ми синове, Чичо Пепи, аз нямам време.
Пък и предпочитам да пиша новите си неща.
Колкото до съдията, нека се произнесе по справедливост, вярвам в СГС.
Лек ден - и поздрав на Леля Лида! :-)
Чу

Мдааа... пак си права! :-)))))))))))
Чу

Забавлявам се на простащините й, а пък скрийншот-овете ги събира адвокатът ми.
Нека да й лъсне злобичката.
Чу

Не го възприемам точно като рецензия, Валюше, по-скоро са само думи на приятел, който обича доброто българско слово и хората.
Благодаря.
Чу

Гнусотия, Налия, но и без това не може в тоя живот, все някой ще се размирише покрай теб на неподмита ко-путка.
Чу

Хубави думи, защото пишеш хубави стихове, Валерий! И аз те видях такъв...!
Продължавай да пишеш, има неизвървяни още пътища!!!
Поздрави!
Таня

Извинявай, Валери, че отново съм тук. Току-що Карбовски каза от телевизора, че човек не трябва да плюе там, откъдето пие вода. И понеже не сме първолачета, няма да го тълкувам. Любопитен съм онази утре какво ще направи...
Отиваме в Карлово да се черпим за твое здраве. Съжаляваме, че не си сред нас.
Чичо ти 22/7

Много добро представяне - но какво е това...
„Неукротим. Опасно луд. И сам.
Сирак на светлината. Син на мрака.
Дали ще видиш в тъмното – не знам –
бездънните очи на единака?”

Благодаря, Таня!
До нови срещи!
Чу

Наздраве, Чичо Пепи! :-)))
Чу

Цитат от едно мое стихотворение, Ведрина.
Благодаря!
Чу

Пиши и радвай приятелите и да те ни дреме на патлангача за тъпанарите!

Ех, че хубава дума, пич! Върна ме в детството с тоя "патлангач"! :-))))))))))
Благодаря.
Чу

Ами пък не издържах вече без да прочета думите ти,а днес се натъквам на думи,писани за теб!Да!Права е Веселина Томова.Ти и твоите стихове сте белези,които оставате по душите.Най-хубавите белези,най-човешките,най-благородните! :)

Много прегръдки,Чу! :)

Благодаря, чедо!
Стихче ще пусна по-късно.
Хубава вечер! :-)
Чу

Прегръдка и за теб!
Поздрав от морето на Несебър!
Чу

Наистина, стихове галещи като с фино перце чувствителните сетива на ценителя. Четейки ги, ти става едно леко, замечтаваш се, връщаш се в детството, в семейната бащина къща...
Аз не знам на каква база са тези грозни взаимоотношения между вас и някои блогъри, не ме интересува. Виждам хубавото, чета и оценявам всеки автор, който ме е докоснал и развълнувал със стиховете си и дай, Боже да има повече такива хора! Другото е преходно. Вятър...А написаното остава...И седма пейка, както разбирам. :)
Поздравления, г-н Станков!

И аз не знам, Точице, защо е цялата тази злобна говорилня - и с какво я заслужих?
Благодаря.
Чу