Букварът на 4udovi6teto :: ПРЕДИ ПЪТЯ ЗА ОТВЪД, ИЛИ 12 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.05 08:17 - ПРЕДИ ПЪТЯ ЗА ОТВЪД, ИЛИ 12 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Автор: 4udovi6teto Категория: Поезия

Прочетен: 1372 Коментари: 26 Гласове:

Всеки мъж си измисля някоя жена. Причаква я в съня си и се опитва да й каже всичко онова, което никога не е изричал буден. Когато обаче „всички пътища са затрупани. Има само един – за отвъд.” Жената, която си измисля всеки мъж, е точно онази, която никога няма да го обвини, че вместо да донесе вкъщи пари, вместо да напълни хладилника и да й купи мечтаното кожено палто, тихо ще запали цигара, ще издиша печално дима и дрезгаво ще изхрипти:

„Светът отдавна спря да ме тревожи.

Към теб. Към теб душата ми лети...

Защо не си поискаш нещо Божие?

Например – ключ от райските врати?”

Аз не съм измислената жена на Валери Станков. Но имам едно убийствено преимущество – след жена му чета новите му стихове преди те да се залепят едно за друго в поредната стихосбирка. „Автопортрет със светкавици” получих по елекронната си поща и новата книга на Валери първо ме зешемети, после успя да ме разплаче, а накрая ме разгневи. Малко по-късно видях корицата на стихосбирката и тогава прозрях защо новите стихове на Валери Станков ме пращаха от единия полюс на другия – поразен от светкавиците, той самият се бе превърнал в светкавица.

Ако някой изстискан от емоция литературен критик, затънал в книжния измислен свят на собствения си живот, прочете новата книга на Валери Станков, ще рече, че това е изцяло любовна лирика. Аз не съм литературен критик и никога няма да бъда. „Автопортрет със светкавици” е посланието на един мъж, който нахълтва в дрипавите ни сънища и ние нямаме никакви механизми, за да го спрем. Просто го оставяме да се насити да ни гледа, да ни целуне и тогава да си иде. А Валери Станков няма как да го прогониш – просто не се получава.

„Неукротим. Опасно луд. И сам.

Сирак на светлината. Син на мрака.

Дали ще видиш в тъмното – не знам –

бездънните очи на единака?”

Ние всички живеем в едно извратено време. Зазидали сме ранимите си души и се носим по улиците на най-византийския град, който познавам. И събраните тук шепа люде, които не се срамуват да кажат, че вместо каталози на „Мерцедес” „S”-класа четат поезия, си мислим, че познаваме поета Валери Станков . С какво ново ще ни изненада? С нов копнеж по нова любов? С нов прочит на древната любовна песен? С леещи се метафори като малцово уиски в късен дъждовен следобед? С радост? С печал? С гняв?

„Аз съм необходимият луд,

без когото светът ще е лудница.”

„Автопортрет със светкавици” излиза на бял свят в отрязъка от време от вселената, когато Валери Станков става на 50 години.

„ ... ей ме на! –

Прехвърлила пространствата космическа маймуна,

един мутант – безмозъчен глупак,

когото ти така и не целуна –

с развят перчем –

и се ветрее бялата ми риза –

то тъй и тъй ще се умира,

поне да бъде в полет из Всемира.”

„Някой ден ще си тръгне горчивият мъж.

Ужасният мъж ще си тръгне”.

Ще останат след него едни скъсани дънки,

два чифта чорапи,

заровете за табла,

недопитата бутилка с бира...”

В същото време в тази държава, обсебена от бездарни подобия на човеци, трескаво ще бързат да покорят поредната сделка, ще броят със запотени пръсти тлъстите пачки, наречени далавера, ще крещят от трибуни и площади, че си дават кръвта за България, ще гласуват в културни комисии пари за създаването на поредното литературно безумие и ще си връщат 30% в джобовете ресто от „благодеянието”, ще крадат, ще лъжат, ще мамят, ще убиват ежечасно, ежеминутно, ежесекундно вярата ни, надеждата ни, че е имало смисъл да сме тук, че и за нас е имало смисъл... Същите тези „нови” и „успели” българи ще се кичат с награди, ще си ги измислят, ще си ги раздават, ще си ги печелят и ще си ръкопляскат, защото за да компенсираш липсата на талант, се иска огромна доза мерзост. И животът ще продължава. И животът все повече ще ни приближава до Европейския съюз. И скандално, но остро като кинжал прозрение ще ни докара до лудост – дали пък наемният убиец не е по-честен от поредния ни управник?!

„Господи, човек на какво да се радва?

На това, че „ ...и добре да живее, умира”?

Този надпис е толкова тъп.

Друго искам да пише отгоре ми.

Например –

писах стихове

и сънувах понякога кораби.”

Точно затова „Автопортрет със светкавици” трябва да бъде прочетена. Тя е нещо повече от любовна стихосбирка. Тя е нещо повече от онова писмо, което сме чакали цял живот и никога не сме получили. Тя може би е един вулкан, който „преглъща свойта обич”, но може и да е „разжарена кал със страшна сила свлича се в душата ми”. Всичко може да е. Валери Станков.

Ако си купите „Автопортрет със светкавици” няма да направите инвестиция от типа да кажете, че ето, точно вие сте купили точно стихосбирката, която печели литературната награда „Варна”, например. По случай издаването на тази книга няма да има тържествени юбилеи и нито кметът, нито местните квадратни велможи ще се напънат да прочетат и стих, дарявайки букети от по сто евро единия. Никой от тях няма да спре. За миг. Защото те летят със страшна сила по нанадолнището на собствената си низост и никога няма да разберат простичкия вопъл:

„Купете си един автопортрет.

Рисунка с въглен.

Умира ли поет,

в небето ангелите бият барабани.”

Понякога в този ни отреден живот нещата просто се случват. И никога не са случайни. Да се докоснеш до „Автопортрет със светкавици” на Валери Станков е белег, който не се вижда с просто око. Но пък, когато всички ние се явим Отвъд, този белег ще свети. Защото поезията е Божи знак.

Написан от ръката на Валери Станков.

Веселина Томова

Нагоре

Гласувай:

Прочелите постинга прочетоха и:

Зачатие
Кева Апостолова, „Любовта – тази вредна ...
ДЕН ЗА МИЕНЕ НА ПРОЗОРЦИ

Следващ постинг

Предишен постинг

ЖЕНА FOREVER

МНОГО ПРОСТА ПЕСЕН

Коментари

1. ili4e - Браво!
10.05 08:26

Написано с толкова обич!