Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.09.2010 04:06 - ВИКАЩИЯТ ОТ РАЗКЛОНА НА ОКЕАНИТЕ
Автор: 4udovi6teto Категория: Лични дневници   
Прочетен: 11081 Коментари: 40 Гласове:
26

Последна промяна: 23.09.2010 04:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                                                            На Цветан Бошев - Ламята

Него го няма. От много години го няма. И всички го забравиха. Зачеркнаха го на кръст. По диагонала. По всички възможни паралели и меридиани. Няма го и няма да се върне, в това съм абсолютно сигурен. Няма да се върне не защото не иска, не защото няма къде и при кого, а защото си мисли, че животът е безкраен, вечен, прераждането е гарантирано, а времето стига за всичко. Време за скиторене по света, за пиене, за любов с ужасяващо самотни жени, за мъкнене на камъни. И особено за мъкнене на камъни. Време за писане на книги с възпален от безсъние мозък, в часа на третите петли. За риболов - на Разклона на Океаните или във Валривър. За низ от любовни безумия, връхлитащи като внезапни пориви на вятър върху пердета в празна спалня. За безобидни далавери, колкото да не се заседяват парите, да минават от джоб в джоб. Време за тайна бащина ласка в разбърканите коси на заспалите синове. И пак - време за мъкнене на камъни.

И за завръщане у дома.

Но в чий дом? И на каква цена? Завръщане с цената на всичко? На всяка цена? Ресто, моля. Не струва. Блудният син го няма. Сигурно някъде се е заиграл, но не на покер, за да плати пода до цент. Заиграл се е на лимки. С момиче. С калинка. Издухва я от дланта си, а после я лови отново. Или си е намерил охлюв. Щраусово яйце. Остъргана от мравките костенурча коруба. И докато скита насам-натам, се е изгубил като голичко тригодишно момченце на най-абсурдния плаж в света - пустинята. И сега викат по радиоуредбата неговите отплували в Океана родители.

Никога няма да видя очите му. Колкото и да се взирам в олука на меридиана, увиснал като празна бурия помежду ни. Сигурен съм, че ако пошепна от своя край, той ще ме чуе. Това го правехме като деца - шепнехме си през тръбите на уличните парапети и с изумление откривахме, че на отсрещната страна ни чуват. Сега крещим, да могат думите разбрано да преминат пространството, което ни дели, и пак не се чуваме. Сигурен съм, че ако обуя старите си дънки, излъскани отвсякъде, и се сурна в същия този празен олук като в улей за бобслей, ще се смъкна от Горната в Долната земя - и ще видя очите му. Не знам дали са сини, зелени или черни. Може и да са червени - от дяволското вино, което смуче в дрипавите си безсъници. От снимката ме гледа един едро сечен, дори красив за годините си мъж, да кажа. Може да не ми вярвате - какво разбирам аз от мъжка красота. Гледа ме - и ако бях жена, коленете ми щяха да омекнат и сигурно щях да се влюбя в него. Но не съм. И слава на Бога. Жена ми твърди, че не е твърде приятно. Неговата също.

На жените трябва да се вярва, особено когато говорят за жени. Неговата жена повече от 30 години му топли старите кокали. И той ги топли, старите кокали на своята учителка по санскритски, както галено я нарича в редки минути на умиление. Понякога пие болките й. По-често - болките на света. Така дълбоко се е вторачил в световните болки, че ако тръгне към тях, ако ги сграбчи и ги понесе като ръбати камъни, дори мравките ще му сторят път, защото носи ръбати камъни. Той носи камъни.

Много години го гледам този образ, изучих го с всичките му възможни и невъзможни особени белези, като снимка от фронта, тъй го пазя това парче хартия, от което ме гледа той. Вижте го, забил е касапски нож в опечено на фурна гергьовско агне, заобиколен от челядта, истински триумфатор, император на южните гръмотевици, направо собственик на стадо айсберги, откъртени от Атлантида. Очи сини. Почти сиви. Като излъгани надежди. Като пепеляви небеса, в които човек може да бръкне с показалец. Като в рана. Не съм виждал очи като рани. А, имаше един гаден филм, холивуудска направа, там си вадеха очите с лъжици. После ги заместиха със стъклени и всичко приключи с хепи-енд. Не като при Гео Милев. Окото на Гео Милев е  безсънен квазар над Планетата, то е Вселена.

А неговите очи? Може би единствено слепецът с бялата тояжка, който почуква по асфалта в потоците от връхлитащи коли, крие зад тъмните си очила такива бездни. Той не е слепец. И не почуква с бялата тояжка. Тропосва света с патерици и е готов да ги издигне заплашително срещу всеки, дръзнал да прояви една лапичка жал дори, дори една сълза на съжаление. Предпочита да умре, но да не вдигне злостна ръка, докато е жив. А той е жив. По-жив от живите. Дори ми се ще да напиша жив е той, жив е, но вече го е написал преди мен един друг. Сега не ми остава нищо друго, освен си го повтарям това жив е той, жив е, и да си го потретям с лудостта на страхопочитател.

Жив е той - там, на платото Джобург, на 11 345 километра от тук. В Южна Африка. На ръба на света. На ръба на сълзата. На ръба на Вселената. Там - на Разклона на Океаните, така нарича той своето обиталище. Разклонът на Океаните! Произнесете бавно тези думи и се заслушайте в озадачения си глас: „Разклонът на Океаните!" Нима някой е назовал по-истински онзи скален ръб на географията, наречен от мореплавателите нос Добра надежда? Едва ли.

Аргонавт. Отчаян авантюрист. Непримирим сархош. Възвисен интелектуалец. Бохем. Човеколюбец, от когото ми се плаче. Мъдрец. Прорицател. Такива типове са вече редки птици. Трябва да го показват на туристите срещу заплащане. Да го впишат в Червената книга като изчезващ вид, да го оградят с висока бодлива ограда и да му събират таксата. Къде потънаха тия толкова привлекателни типове, нима тяхната Via pontica заби в пространствата на кестерме? Може би точно поради тази причина Земята вече е толкова скучна и малка. Светът е малък, защото всеки от нас, нещастниците, които пъплим подир хляба си в стройно 6-милиардно пълчище, го чувства свой. И всеки един от нас е хвърлил котва - било в локва, било в океан. А той - на Разклона на Океаните. Щастливец.

Още един Щастливец.

Ха-ха-ха! Гор-да-а Ста-ра планина-а, доо не' й Дуу-наваа синей. Какво беше това? Песничка, слетяла от кабината на ватмана в трамвая? От радиото, което свири в полунощното такси? Или чалга, гнусна чалга, раздрусана от нелепите певачици в силиконовия бранш, в някоя димна балканска кръчма? България я няма. България за него е кратко изстрелян SMS, картичка за Коледа, изсипало се от пощенската кутия писъмце. Така през дъждовните олуци пороите свличат на тротоара от покривите мъртвите врабци, издъхнали от жажда в жегите на август. Пощенски плик, дошъл от други времена, от лъчезарията на изфирясалата младост, от безумията на зрелите вакхически нощи, останали далече, назад. Където сме ние. Онези хиляди, маса, народ, които слушаме, друсаме, пеем, пием, четем и живеем чалга. Душевна, екзистенцминимумална, дебилна, политическа, полицейска и правна - всякаква, ако щете, чалга. И неусетно от Народ се превръщаме в население.

А той ни мисли. И ни осмисля. И ни гледа сеира. И ни крои шапка. Всекиму според акъла. И - сигурен съм, ужасно го е яд, че нашите антени вече са ръждясали и не улавят неговите сигнали. Все по-редки, все по-самотни, все по-откъслечни, но все така ясни и пълни с очакване, с надежда. Сигнали и ясни послания, както се изразяват политиците ни. Май ни играят. Много им играят очите на тия синковци.

И Христо Проданов изпращаше сигнали от Чомолунгма. 1984-а, не по Оруел. 8848 метра над морското равнище, над Разклона на Океаните, над нашите топли дъхове, рисуващи първомайски балончета върху стъклата, които не се пукат, а се стапят, отдръпнем ли устни от прозореца. Минус 28 градуса по Целзий. 7, 2 - по Фаренхайт. Направо лято. И сигнали. Сигнал след сигнал. И мълчание. А после пак сигнал. И пак - мълчание. До последното натискане на комутатора. Завръщането на летище София се отлага за по-добри времена. Българите юнаци, героите кацат в Балчик. На военния аеродрум. По терлици. Обути в дебели вълнени терлици. Но не за по-тихо, а заради измръзванията по техните нозе. С ампутирани пръсти. С бинтовани ръце, не стават за здрависване. Прегръдките са за пред БНТ, целувките на Първия, Втория, Третия и осемдесетия са безвкусни като хималайски сняг. Мъже в черно. И една жена в черно - не на трибуната, а в тълпата. Мъже с патерици. Цената, която платиха, да пият синева, вятър и миг Божествен покой на Покрива на света.

Моля ти се, Господи, никога не отвръщай очи от Разклона на Океаните, наглеждай го, моят човек е там, дай сила на ръцете му, на него вече нозе не му трябват чак толкова много, и пощади ума му, защото единствено той, умът му, е неговият кораб към Колхида. Към онази старозаветна душевна Колхида, към която се издигат платната на умните мъже по света и у нас. Към Златното руно на другата Колхида са задрапали лакоми глупаци. Обаче него го няма на борда. Сигурен съм, че не е паднал. Скочил е. Ако отново се качи, ще емигрирам в някой не чак толкова лъжовен свят.

Толкова съм свикнал с мисълта, че него го няма, та чак ми се чини - тук е, мога да протегна ръка и да го пипна. Ако някоя заран ми звънне на вратата, ще му отворя ще му кажа: "Влез!" Все едно, че е излязъл за минута, по чехли, до кварталния РЕП - да си купи вестник, тютюн, две бири - и сега ги носи, да ги изпием. Уж го няма, а е неотлъчно до мен. Като брат, ръшнал за малко из неизвестното. Почти го виждам. Ненахранен брат. Имам го и не ми е тежко, на душата ми е светло, уютно като край запалена камина. Като над дим от добре разгоряна лула. Като в мъжко мълчание над две бири в зори. Точно поради тази причина не изпитвам ни най-малка потребност да го видя. Знам че е тук. Без да ми е ял хляба. Да ми е пил от виното. Брат, който, загърбил Нищото, винаги идва навреме. „Брат брата не храни, но тежко му, който го няма!", може да звучи и така - брат брата не пои, но тежко му, ако не го напои.

Понякога се срещаме. На онзи невидим кръстопът на мислите, рейнали се из неопитомените ни Вселени, които постигат другия. Приближаваме един към друг в сънищата си. В самотиите си над чашата кафе. Над малката ракия по икиндия. В бесотулуците подир вечерното кило вино. В периферията на сълзата. В онези празни интернетни Апалачи, в които всички ние жадно, като овце на буца сол се купчим, налитаме, нахълтваме, за да не сме сами в оцъклената от разбягването на галактиките нощ, и се гледаме с възпалени от мониторите си очи, без да се виждаме - все същите пещерни хора в своите панелни интернетни пещери, в които всеки грамотен компютърен глупак може да се напъха и да изкрещи в глухите уши на необята каквото си ще. Колко е красив, колко е велик, сюблимен и непостижим. И да увисне. Не език между зъбите стиснал, а внезапното копче натиснал. След това да изчезне. Да се стопи. Да се разтвори в удобничката, подличка, ненаказуема анонимност. Все едно е потънал в съня. В Отвъдното. Без да остави дори драскотина в паметта. Тази „драскотина в паметта" миналия век хвърли в потрес, почуда, ужас, трепет и див възторг четяща България. Тя е белег, черен печат, ударен от ръката на неговия любим поет Борис Христов. Неговият, не моят.

Вечен белег. Дълбок и красив. Белег от голям поет.

Той също е поет. И то голям. И Божидар Грозев е поет. И той - голям. От когото Борис Христов е преписвал. Е, да речем, се е учил да крои, да прекроява, да шие Вселени на майсторски тезгях. Но не това е най-важното. В царството на поетите всички са големи. Там няма Гении. Гениите живеят в държавата на мъртвите поети, там са Гениите. Гениите са пирамиди. Непоклатими, неподвластни на времето и ветровете, по-вечни от тях. В тайното братство на поетите белите конци на тропоската винаги личат. Изглеждат като мръсен знак за немара, нехайство, издават лековатата ръка, чираклъка. Поради тази причина поетите не се обичат помежду си. Защото са по-чистоплътни и от канадски рисове. Чистофайници. Точни, взискателни перфекционисти. Съшитото с бели конци ги вбесява. Грапавата ютия с разжарените въглени от ерата на чирпанския мавър Яворов се нажежава до бяло и пепели наред. Покрай сухото гори и суровото.

Поетите са лоши, ужасни, жестоки хора. Те не мразят, но и не обичат хора. Сред тях са ужасяващо сами. И са щастливи от това. Парадокс? Каприз на природата? Или закономерност? Поетите, казва Карл Маркс, също изкушен в мерената реч, са като котките, обичат да ги галят непрекъснато, гали и не спирай! Само не спирай, защото, спреш ли, стой, та гледай какво става - измъкват хищните си нокти, изстрелват се с гъвкав отскок, огъват древната си ловна дъга с убийствено разперените си нокти, връхлитат и срещу дланта, която милва и храни, и дерат. Така жестоко дерат, че раната няма заздравяване. По-лошо боли единствено от разпарящия удар на маймуната - белегът, оставен от маймуна, е дълбок и бавен като Колорадския каньон, личи дори от Космоса. Драскотина в паметта. Страшно. Голям поет, много голям поет е този Борис Христов. Само че - постфактум. Онези, които дишат поезия, знаят за какво говоря. Рана от поет не заздравява. Белег от поет не изчезва. Остава завинаги като египетски йероглиф в спалнята на фараона. Или като онова „Сашо+Мери от V Бе = на любов под синьото небе!", надраскано в централния подлез с пубертетен спрей и плам. Поетите изглеждат хрисими, но са надянали най-отвратителната маска в абсурдния маскен бал на човечеството. Маска, под която се крият немилостиви резци и яки кътници на хищник. А ноктите им са маймунски. И раните смъдят цял живот. Дори в ковчега.

А той е Никой. Няма такъв поет. За него са забравили. Корабокрушенец на Разклона на Океаните. На хвърлей вик от платото Джобург се стеле Брегът на скелетите. Или Брегът на черепите. Бедни, бедни Йорик... 500 километра немилостива пустош от ослепително бели пясъци и остри пустинни зъбери. Зловещи като кошмарен сън брегове. Измамни в привидното си спокойствие, лъжовен пристан дори за ураганите. И за скиталците, закъсали в тях. Милиони дюни, наглед топли като майчина гръд, а изпепелени от жълтите огньове на разтопените слънца. Пустинята приижда и гази наред, засипва с жълти тонажи от непосилни мълчания ръждясалите ребра на изхвърлени от Атлантика кораби. Някъде бях чел, че за корабокрушенеца, преминал през адовете на този бряг, ветровете не просто виели, а виели погребална  песен. „Смъртта е за предпочитане - мълви шведският изследовател Юхан Андерсон в твърде далечната 1859 година - пред възможността да ме изоставят на този бряг!" На същия този Бряг на скелетите смъртта си са постигнали стотици. А той нехае за смъртта. Него смъртта не го тревожи. И още по-точно казано, не го вълнува въобще. Може и да се лъжа. Може просто да я оттласква с мисъл - както сочи Норбеков. Тоя Норбеков изпи ума на половината свят. Ще взема да го прочета и аз. На мен нищо не може да ми изпие.

Моля се за своя брат. Дано да го забрави Бог. Да го остави 856 години на платото Джобург, да съхне в суховеите като тибетски йога. Да си цери болката пак по тефтерите на Норбеков. Без аналгин, с мисъл. Ясна ми е неговата мисъл - всички сме дошли на света като за една лопатка февруарска жар, разпалваме своето си огънче, и докато се стоплим, примък-отмък, насам-натам, и си отиваме. Наясно е и с това, че чалгизираната част от човечеството не осъзнава своята краткост. И от това му горчи. Изпива две бири, взема си шапката, нарамва такъмите и отива за риба. Мята се в пикапа и отпрашва към Океаните си, където си му е мястото, където може да мълчи векове, защото всички думи са казани, това го знае от безмълвните риби, където е тихо, чисто, припляскват всевечните води - и само писъкът на кормораните напомнят на можещите да слушат с душата си, че той, моят брат, се е завърнал при себе си. При своята прамайка. Пристъпил е прага на онзи древен родилен дом, в който е проплакал Светът.

Като споменах мене си, та се сетих - той ме обича. Много странно за голям поет. Сигурно ме обича, за да не е така самотен. Толкова много ме обича, че дори е кръстил река на моето име - Валривър. То после може да излезе някаква полска бара, ама нейсе, хубаво лъже. Бара, бара, ама Валривър! Друго си е човек да обича собственик на река. Сигурно ме е измислил, както си е съчинил и реката, в час на скука, когато рибата не кълве. Или докато чака пътна помощ за охтичавите си камионетки в стоварения пек над Калахари. Докато погледът му шари по световния атлас и той туря пръст в раната - нарязаната ми с ръждиви войнишки щикове през миналия век Българийка, където съм аз.  На мене - майната ми. Където е неговият бащин дом - с теслата, забита в прага. С издънената каца. С вехтите ошмулени асмалъци, разпърцали между небето и земята гъсти плетищаци. Със сенките на мъртвите, повикани от яростното съскане на котката, която винаги остава, дори тогава, когато нейните стопани се преселят в някой друг град, в далечно село, в съседния блок, на Разклона на Океаните, на другия край на Вселената, в друг, по-човечен живот, на хвърлей душа от Отвъдното, в което ние всички ще отидем. Един по един, двама по двама, ще хлътнем в дупката, ще отидем при Мария, жената на всички мъже - и на мъртвите даже! - както е рекъл любимият му поет.

А може и аз да съм си го измислил, знам ли. Което е невъзможен вариант, не бих могъл да понеса толкова много обич, събрана в едно сърце. Сигурно ще се взривя като сърце, ако нося като него на гърба си тонове премълчано и извикано минало. Или ще пия до безпаметство, за да забравя всичко. Казват, че виното е мълчана вода, запряна вода, затова хората лудват, когато го пият. Защото пият мълчанията на лозата. Лозата, която пие душата на мъртвите, ражда вакхически веселия. А в тях той е цар. Там е жив Дявол. Там е като жив Бог. Бог на виното и на веселието. Пие и пее, тъй както през сълзи се пей. Ако плаче, то е за обистряне на погледа. Когато заплаче, над Калахари сигурно започва да вали. Затова очите му са сиви като излъгани надежди. Почти сини. Той няма да умре. Защото е минал бос по Брега на скелетите. Изправен срещу прииждащите пясъци. Без да се превърне в пустиня. Сигурен съм, че няма да умре, защото е катедрала. Въздух в катедрала, прикаден със смирна. Образ невъзможен, без да е мечтател безумен. Образ на светец, забил касапския си нож в опечения бут на гергьовско агне, заобиколен от жена, любимата му учителка по санскритски, и челяд. Икона, изографисана от мълнията на незнаен фотограф върху хартия, издухана към мен през олука на меридиана от ураганите на Долната земя.

Такива типове не умират. Или поне не умират лесно. Имат седем котешки души. Дори да ги стрелят с калашника, боен, празен, малко мазен, № 1375, готов за стрелба. Дори да ги гази танк по баирите на горда Стара планина. Гаубици да ги изтърбушват с право мерене. Да ги атакуват ниско пикиращи самолети, атом отляво, атом от дясно, залее-гни! Да ги облъчват с отрицателни енергии от НЛО. Такива хвърлят топа само в зловещи катастрофи. От челен удар. В директен сблъсък с някой заблуден трамвай. В непредизвикани с нищо, и точно поради това нелепи, двубои. И ако случайно прескочат трапа, влачат патериците си през света, яки като стоманата на калашник, от чието дуло изхвърчат не куршуми, а светулки. Влачат ги тия патерици по света и у нас, самите превърнали се в рана, във вик. Вик от болка, от самотия, от обич, от несъстоялата се, невъзможната Нирвана. Вик от Разклона на Океаните, от ръба на Вселената, след който следва забрава, пустота и... чалга. Чалга до посиняване, до припадък - в гнусната балканска кръчма „България", в която единствено потните ризи на сервитьорите и белите цици на китосаните с фон дьо тен певачици лъщят като пътеводни звезди.

Забравих да ви кажа, той отглежда охлюви. Едни такива малки, голи, лигави охлюви с рогца, които се свиват при допир. Помните сигурно, когато бяхме деца, пеехме онази безсмислица: „Охлювче, бохлювче, покажи си рогцата, бели ли са, черни ли са... пук!" Издърпвахме ги насила и ги късахме. Децата са жестоки като поетите. Децата не са все пак чак толкова жестоки, като поетите. Те просто са любопитни, искат да узнаят какво е това, смъртта. Макар че затворите по света са пълни с непораснали деца, които точно оттам са почнали, от рогцата на охлюва, които се прибират при допир. Какъв ти допир, неговите охлюви се свиват само при мисълта, че някой въобще може да ги доскосне. Сред хилядите си охлюви във фермата самият той се е превърнал в охлюв. Добре, че не му е хрумнало да купи земя за отглеждане на камили или на щрауси. Имаше да търчи подир тях от тук - до следващия петък и обратно, самият той по-смешен и от щраус. Да свири с кавала, подпрян о някой пън. Да реше ръждясалата козина на гърбавите си и плюещи изчадия, камилите, да се насади на щраусови яйца и да мъти по едно яйце на три години, без да му мисли кое беше в началото, дали яйцето, или щраусът, смешна птица, която, погледната дори от Космоса, си е просто една по-обемна разновидност на кокошката.

Казват - в началото било Словото и Словото било у Бога. Глупости на търкалета. В началото е било Мълчанието, стотици хиляди километри надиплено като чер сатен мълчание - и Дух се е носел над водата, над Разклона на Океаните. Обожава мълчанието, ето защо не пише. Не пише, разбира се. Не пише, пък да става каквото ще. Няма и намерение. Майната му на писането. Да пишат другите. Ония, които винаги знаят какво и как. Той какво да пише? Чалга? Пък и защо да пише? Да не е луд? Нали и в Светото писание, е речено от Еклесиаста в глава 12., стих 11.: „Думите на мъдреците са като остени, и като забити гвоздеи са техните изречения, дадени от единия Пастир." И още: „А освен всичко туй, синко, пази се от това: да съставяш много книги - то няма край, и да четеш много - то е уморително за тялото."

Защо да пише? Нали написаното от него хиляди пъти е било казано, казвано, повторено и потретено от други хора в чужди времена и земи, а сигурно и отдавна зачернено черно на бяло върху големия, страшен и празен бял лист. Нали това, което мисли, говори и се кани да напише той, ще го усукват неговите синове, тяхната челяд и всички идещи след тях до самия свършек на света. В началото било Слово. С главна буква. Сло-во! Даже не някаква си там вода, тъмнина, светлина, земя, небе, въздух и дух се носеше над водата, и нам кво си, а Слово. Толкова много глупости като за начало. С мълчание, разбира се, само така е трябвало да започне тази, иначе мъдра, книга. Нали истинската наслада за писателя е в самоубийственото мълчание, което зрее, налива се, пращи и накрая пука като дяволски плод.

Е, той поне е сигурен, че може да мълчи. И да пише може, в което също е сигурен. Трябва само да седне. Да си направи кафе в някоя от онези безумно ранни ноемврийски утрини, в които напоследък не, от години се излюпва, и да седне. Дръпне ли първата горчива глътка, по-нататък му знае реда. Забива поглед в монитора и натиска клавишите. Същински Лудвиг ван Бетовен, пред чиято музика Океаните се отдръпват.

Разклонът на Океаните. Там, където поетът е лейнал синило, станало е картинно и мило, без дори да подозира, че под сънните дъхове на Океаните големите риби изобщо не си поплюват, а разтварят древната си паст, изяждат малките, и своите малки излапват дори, там живее той. Същински Йона в корема на древния кит, мълчи 2000 години. Попил е, не, той е изгълтал такива непоносими и непоклатими канари от мълчания, че дори когато диша в слушалката на телефона ми, сякаш чувам как се разпарят бездънните мехове на стегнатите в паралели и меридиани Океани.

Тежко му е, далечно му е, твърде далечно. Пусто му е това плато Джобург. Гласът му е като на детенце, момченце на три годинки, голичко, изгубено на един абсурден плаж, което се озърта за отплувалите си родители. Не е, както сигурно очаквате, дрезгав, грапав и престърган като гласа на рибарин, който се надвиква с ветровея. Макар, откъде да знам, по-добре да не съм над Океаните, ако реши да ги разцепи с вик. Светът му е крив. Жена му също, неговата древна учителка по санскритски. Криви са му охлювите, бавното им ядене, бавната им походка, никаквата им работа. Подозирам дори, че и оная му работа е крива като на делиормански нерез, дай Боже всекиму. Това ще го освидетелстват пред Спасителя побелелите му девойчици, които пристигат на кръшен сонм и накъсват кратките му войнишки сънища. Крива му е и Поезията, която все по-рядко се вясва, да разтреби душата му. Или все по-често навестява други, които, за жалост, не си падат твърде по разтребен живот.

Е, питам се, защо този тип не вземе, че да се скрие някъде? Да изчезне на залутан из Южния Пасифик самотен остров, при отлетелите сенки на тасманийските дяволи под Австралия, да се напъха в изоставените робовладелски казарми на Сао Томе и Принсипи в бездънния Гвинейски залив, да се щура като улав под парещите взривове на гейзерите в Исландия, но само и само веднъж и завинаги да се махне от моя чалгизиран, газиран от целофанено шумолящи правителствени обещания живот, да потъне в блатата на неизбродните тундри в Сибир, да се продъни сред ледените зъбери в смразяващите пазви на Аляска, да се качи на Мачу Пикчу, да излети на към Ада, към Рая, накъдето му видят очите, с първото случайно НЛО от пистите на Наска, да изфиряса нататък, където няма поща, ток, вода, телефон, GSM-и, SMS-и, няма Интернетни мейли - да се покрие със световните мъгли нейде, откъдето завръщането е абсурд, бълнуване на дрогиран мозък в пълнолунни нощи, насечени от вой на степни вълци.

Охлюви, Господи! Представяте ли си? Той отглежда охлюви. Милиони охлюви по света и у нас си прибират рогцата при допир. Щраусите си заравят главите в нажежените пустини. Човките им, клепачите им се пълнят с ръбести песъчинки, забитата в пясъците шия стърчи, готова за заколение. Да заколиш щраус, не е като да убиеш присмехулник. Какво ви каза присмехулникът в мен - кокошка! Нищо и никаква пустинна кокошка. Веднъж му бях казал: „Слушай, пич, бездруго цял ден киснеш на Разклона, що не завъдиш една ферма за бисерни миди, ще се смъкна през олука и аз!" Той се сви като гол охлюв, като 300-годишна костенурка, която влачи покрива си на гръб и прибира главата си на тъмно, на топло, на безопасно, връща се във вселенската утроба, при майка си. Не му трябваха бисерни плантации, не му трябваха перли. Сви се и млъкна.

Човекът е единственото живо същество, което може да избяга вътре, в себе си. Или навън - просто е, но не опитвайте. Той, моето братле от Долната земя, например, всеки миг е готов да прекрачи своята собствена кожа, да се измъкне от нея като пролетен гущер на синор и да хлътне във Вечността. В държавата на мъртвите поети, които винаги са по-живи и по-големи от нас.

Няма да го стори. Защото му е ясно, че Вечността е илюзия. Нереален мит. Заключен храм, чийто пиян клисар се е покатерил на камбанарията си в облаците, отрязал е въжетата, изтръгнал е езиците на сладкогласите камбани, седи по турски на облака си бял, свирка си нещо кръшно от онези едноименни като каракачански мастии силиконови гърли, недососали граматиката, или ни гледа сеира - тих и невъзмутим, през гъстия дим, който се носи над Планетата. Дим над водата, не по Юрайя Хийп. Дим от една несподелена лула тютюн на Разклона на Океаните.

Някой ден този тип ще изчезне завинаги. Като камък, хвърлен в кротулука на тиха вода. Два-три кръга, описали подир неговото срутване неясните си йероглифи, ще останат като неразчетено писмо за идните учени глави. Споко гледам в бъдещето ази... Ха-ха-ха! Спокойно гледал. Как няма да гледа спокойно, нали ни е пожизнен Патриарх, нали и Отвъд, в държавата на мъртвите поети, ще ни бъде цар.  Да ме прощава Патриарха, Спокойствието е локва смърт. Ето защо човек заобикаля локвите. Или ги прескача. Ако случайно намокри крачоли в тях, се гнуси. Защото, макар и запряна, водата в локвите е мъртва. Не е вино, плиснато с дълбоки оки между мъже побратими.

Камъче. Най-обикновено, изгладено от вълните плоско камъче, хвърлено с рязък замах, да хвърчи по стихналата океанска шир, това се казва смърт в полет. И разтваряне в бездната, в Нищото. Красивият полет към Нищото, за който са подготвени единствено Богоизбраните.

Като Цветан Бошев - Ламята.
Викащият от Разклона на Океаните.

 

24. ІІІ. 2007г.
Гр. Варна


 



Гласувай:
27
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. lamiata - А-А-А-А-А-А-А-А-А-А!
23.09.2010 04:52
Пак ме прегракна!
цитирай
2. 4udovi6teto - Пак ме прегракна! Хак да ти е! :...
23.09.2010 04:55
lamiata написа:
Пак ме прегракна!

Хак да ти е! :-)))))))))))))))))))
Чудовището ти
цитирай
3. petgen - Имай милост!
23.09.2010 06:27
Валери, имай милост към читателя !...Поне за мене е непосилно...
цитирай
4. 4udovi6teto - Валери, имай милост към читателя !. ...
23.09.2010 06:31
petgen написа:
Валери, имай милост към читателя !...Поне за мене е непосилно...

Няма милост, Генке! :-))))))))))))))
Единствен Бог е милостив.
Чудовището
цитирай
5. ili4e - Вие сте уникални змейове, мъже и ...
23.09.2010 07:37
Вие сте уникални змейове, мъже и поети!!!!!!!!!!!!!!
цитирай
6. 4udovi6teto - Вие сте уникални змейове, мъже и ...
23.09.2010 07:53
ili4e написа:
Вие сте уникални змейове, мъже и поети!!!!!!!!!!!!!!

Тъй ти се чини, чедо, найш ли кви прости момчета сме? :-))))))))))))
Туй то.
Чу
цитирай
7. stela50 - Изумително...Много ,много силно .
23.09.2010 09:28
Странни чудовища сте ...и невероятни поети .
Би било чудесно да има повече такива прости момчета ...
цитирай
8. 4udovi6teto - Странни чудовища сте. . . и невер...
23.09.2010 09:35
stela50 написа:
Странни чудовища сте ...и невероятни поети .
Би било чудесно да има повече такива прости момчета ...

Ааааааааааааа... Стела, не си права, чедо! Той Ламя, нищо общо няма с Чудовищата! :-))))))))))))))))))
И той пич, ама от друго тясто месен.
Благодаря, че прочете!
Чудовището
цитирай
9. smile999 - Добро ти утро Мастер!
23.09.2010 10:04
Едни добри, стари готини момчета сте вие!То...другото се чете и се усеща.
цитирай
10. 4udovi6teto - Едни добри, стари готини момчета ...
23.09.2010 10:15
smile999 написа:
Едни добри, стари готини момчета сте вие!То...другото се чете и се усеща.

Баба ти е стара! :-))))))))))))))))))))))))
Чудовището
цитирай
11. smile999 - Редактиране...:-))))))))))))))))))))))))))))
23.09.2010 10:22
Едни добри,страстни готини момчета сте вие!То...другото се чете и се усеща.
цитирай
12. 4udovi6teto - Едни добри, страстни готини мом...
23.09.2010 11:18
smile999 написа:
Едни добри,страстни готини момчета сте вие!То...другото се чете и се усеща.

Поправката приета, Маймунче! Страстни - да, съгласен! :-))))))))))))))
цитирай
13. 4udovi6teto - и. . . знаете ли, имате способността ...
23.09.2010 11:21
martosblack написа:
и ...знаете ли,имате способността да вдъхновявате,и да разплаквате...усмивки:)

Благодаря! Друго казва, ако барем една девойчица на ден човек смогне да развесели! :-)))))
Чудовището
цитирай
14. yotovava - Поздрав
23.09.2010 11:38
за такава дружба...


Валя
цитирай
15. 4udovi6teto - за такава дружба. . . Валя Благ...
23.09.2010 11:43
yotovava написа:
за такава дружба...


Валя

Благодаря, Валя, дай, Боже, всекиму!
Чудовището
цитирай
16. osi4kata - Покъртително красива история,
23.09.2010 12:02
Валери! Поздрави и на двамата :)
цитирай
17. 4udovi6teto - Валери! Поздрави и на двамата :)...
23.09.2010 12:05
osi4kata написа:
Валери! Поздрави и на двамата :)

Благодаря, Осичке!
Ще му предам на Ламята.
Чудовището
цитирай
18. nicodima - Измъчващо красив портрет на приятел...
23.09.2010 12:28
Поздрави!
цитирай
19. 4udovi6teto - Поздрави! Благодаря, чедо! ...
23.09.2010 12:32
nicodima написа:
Поздрави!

Благодаря, чедо!
Чудовището
цитирай
20. bizcocho - Ти, точно с този ти материал бе &q...
23.09.2010 12:34
Ти, точно с този ти материал бе "виновникът" да "чуя"/прочета/ за него и без да съм му виждала очите, дори на снимка, да поставя едно негово стихотворение в моята специална папка, в която има само по едно стихотворение от поет, който ме е достигнал със слово. Никога не ще мога да коментирам неговия "Хленч"! Мога само да го споменавам изваждайки цитати, но повече... Много надълбоко влезе тази му творба в мен! Благодаря ти, че попълни любимците ми с него! :)
цитирай
21. bizcocho - Факта, че се заинтересувах от Ла...
23.09.2010 12:41
Факта, че се заинтересувах от Ламята си е показателност за силата на написаното от теб!
цитирай
22. mimayordanova - Всяка сутрин закусвам с теб. Докато ...
23.09.2010 13:56
Всяка сутрин закусвам с теб. Докато си пия кафето. Глътка кафе, седем глътки слово. И днес пак се събудих за да те чета. Какво ти събуждане??? То си беше направо раждане.
цитирай
23. 4udovi6teto - Всяка сутрин закусвам с теб. Докато ...
23.09.2010 14:00
mimayordanova написа:
Всяка сутрин закусвам с теб. Докато си пия кафето. Глътка кафе, седем глътки слово. И днес пак се събудих за да те чета. Какво ти събуждане??? То си беше направо раждане.

Благодаря, че прочете, Мима!
Пак ела, чедо!
Чудовището
цитирай
24. mimayordanova - Всяка сутрин закусвам с теб. Докато ...
23.09.2010 14:14
4udovi6teto написа:
mimayordanova написа:
Всяка сутрин закусвам с теб. Докато си пия кафето. Глътка кафе, седем глътки слово. И днес пак се събудих за да те чета. Какво ти събуждане??? То си беше направо раждане.

Благодаря, че прочете, Мима!
Пак ела, чедо!
Чудовището

И пак си казвам... поетите Бог ги изпраща не да подредят света, а да го разбъркат.
...
Ще дойда... ако се намеря.
цитирай
25. 4udovi6teto - Всяка сутрин закусвам с теб. Докато ...
23.09.2010 14:22
mimayordanova написа:
4udovi6teto написа:
mimayordanova написа:
Всяка сутрин закусвам с теб. Докато си пия кафето. Глътка кафе, седем глътки слово. И днес пак се събудих за да те чета. Какво ти събуждане??? То си беше направо раждане.

Благодаря, че прочете, Мима!
Пак ела, чедо!
Чудовището

И пак си казвам... поетите Бог ги изпраща не да подредят света, а да го разбъркат.
...
Ще дойда... ако се намеря.

В това съм абсолютно сигурен!
Чудовището
цитирай
26. 4udovi6teto - Ти, точно с този ти материал бе &q...
23.09.2010 14:46
bizcocho написа:
Ти, точно с този ти материал бе "виновникът" да "чуя"/прочета/ за него и без да съм му виждала очите, дори на снимка, да поставя едно негово стихотворение в моята специална папка, в която има само по едно стихотворение от поет, който ме е достигнал със слово. Никога не ще мога да коментирам неговия "Хленч"! Мога само да го споменавам изваждайки цитати, но повече... Много надълбоко влезе тази му творба в мен! Благодаря ти, че попълни любимците ми с него! :)

Ееее... рано или късно, щеше да го откриеш, Женя, Ламя в торба не стои! :-)))
Чудовището
цитирай
27. 4udovi6teto - Факта, че се заинтересувах от Ла...
23.09.2010 14:49
bizcocho написа:
Факта, че се заинтересувах от Ламята си е показателност за силата на написаното от теб!

Благодаря, Женя!
цитирай
28. tili - Чудовищно есе!
23.09.2010 15:40
Видях живата Крилата Ламя - планира над Океанския Разклон и над Долината на Мъртвите Поети. Изхвърля по някое огнено кълбо от стих насам за удивление и страхливо възхищение.
Пожелавам ти дълъг полет, Ламьо Поетска! Не си търси място за кацане, недей!!!
Защо охлюви? Много просто - защото носят спиралата на безкрайността на гърба си и могат да влизт и излизат от нея когато си поискат!
цитирай
29. 4udovi6teto - Видях живата Крилата Ламя - планира ...
23.09.2010 16:53
tili написа:
Видях живата Крилата Ламя - планира над Океанския Разклон и над Долината на Мъртвите Поети. Изхвърля по някое огнено кълбо от стих насам за удивление и страхливо възхищение.
Пожелавам ти дълъг полет, Ламьо Поетска! Не си търси място за кацане, недей!!!
Защо охлюви? Много просто - защото носят спиралата на безкрайността на гърба си и могат да влизт и излизат от нея когато си поискат!

Благодаря, че го видя!
Чудовището
цитирай
30. elineli - Ако
23.09.2010 17:25
приятелството има картина, то тя е нарисувана от теб. В ръцете на Чудодумник съвсем естествено е всичко да е Чувстване!!!
цитирай
31. lamiata - Благодаря за пожеланията, tili!
23.09.2010 17:28
Гол охлюв, подир щипка сол
в небитие налазва, без прозяване,
а за Ламя и каничка хай бол
е недостатъчна за изтрезняване!
цитирай
32. 4udovi6teto - приятелството има картина, то тя е ...
23.09.2010 17:30
elineli написа:
приятелството има картина, то тя е нарисувана от теб. В ръцете на Чудодумник съвсем естествено е всичко да е Чувстване!!!

Благодаря, чедо, за хубавата дума - Чудодумник!

цитирай
33. 4udovi6teto - Гол охлюв, подир щипка сол в не...
23.09.2010 17:48
lamiata написа:
Гол охлюв, подир щипка сол
в небитие налазва, без прозяване,
а за Ламя и каничка хай бол
е недостатъчна за изтрезняване!

Сто драма тийчърс ще свършат работа, Ламю!
Може и зелева чорба - една ока.
Ама най-добре да ги комбинираш! :-)))))))))))))
Чудовището
цитирай
34. mariposatracionera - Значи, казваш - самоубийствено да ...
24.09.2010 20:19
Значи,казваш - самоубийствено да се мълчи,а,Валери? ама на такава творба хич само с едно "Невероятно хубаво!",което си е така и с едно голо гласуване хич може ли да се мине?Не може зер
Аз поне -друг така щедро и възхитено за приятел -творец не се сещам да е писал.И толкова обстойно.
Даваш пример.От най-ярките.
Благодаря ти!
цитирай
35. 4udovi6teto - Значи, казваш - самоубийствено да ...
24.09.2010 21:55
mariposatracionera написа:
Значи,казваш - самоубийствено да се мълчи,а,Валери? ама на такава творба хич само с едно "Невероятно хубаво!",което си е така и с едно голо гласуване хич може ли да се мине?Не може зер
Аз поне -друг така щедро и възхитено за приятел -творец не се сещам да е писал.И толкова обстойно.
Даваш пример.От най-ярките.
Благодаря ти!

Ламята заслужава единствено обич.
Чудовището
цитирай
36. анонимен - Браво!
25.09.2010 11:00
Имам два текста, специално разпечатани на хартия, за да са ми лесни за намиране и препрочитане. Този е един от тях.
Поздравления!
SW
цитирай
37. vedrina - !!!
27.09.2010 15:26
Стана ми интересно!!!
цитирай
38. veninski - Поздрави от Родопите! Бъдете бл...
31.10.2010 07:52
Поздрави от Родопите! Бъдете благословени!
цитирай
39. анонимен - !!!!!!!!!!!!!!
07.05.2011 18:01
Невероятен текст! Не, че не съм го казвала и преди, но не мога да устоя пак да го кажа. Невероятен!
Поздрав!
SW
цитирай
40. vedrina - !!!
06.08.2014 22:59
Мммм..., - жестоко...,
"Поетите, казва Карл Маркс, също изкушен в мерената реч, са като котките, обичат да ги галят непрекъснато, гали и не спирай! Само не спирай, защото, спреш ли, стой, та гледай какво става - измъкват хищните си нокти, изстрелват се с гъвкав отскок, огъват древната си ловна дъга с убийствено разперените си нокти, връхлитат и срещу дланта, която милва и храни, и дерат. Така жестоко дерат, че раната няма заздравяване."
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: 4udovi6teto
Категория: Поезия
Прочетен: 4683227
Постинги: 1535
Коментари: 27041
Гласове: 18443
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31